Днес свеждаме глави не в покруса, а в дълбок поклон пред величието на един от най-смелите и най-чистите синове на България – Стефан Караджа. Висок дух, изсечен от камъка на българската доблест, отгледан с песента на Балкана и шепота на майчина обич, той бе не просто борец – той бе живият зов на свободата.
Той не се поколеба пред врага. Не преклони коляно. Не търсѝ почести. Той горя – за да светне пътят на бъдещето. За да засияе в сърцата ни вечният стремеж към свобода и чест.
Стефан Караджа не живя дълго, но животът му бе ярък като светкавица. Заедно с Хаджи Димитър, той поведе четата през урви и долини, с вяра, че дори и една шепа мъже, въоръжени с любов към Родината, могат да променят хода на историята.
Скръбта по него е стара като времето, но възторгът от делото му е вечен. Той не е забравен – живее в името на всяка улица, която носи спомена му, в портретите в училищата, в разказите на учители и дядовци, и в погледите на всички вас, които още вярват, че България заслужава герои.
Нека пазим спомена за Стефан Караджа – не в мрамора, а в сърцата си. Да се учим от смелостта му. Да не се примиряваме, когато несправедливостта наднича. Да се изправим, когато Родината ни зове.
Стефан Караджа не умря – той се сля с България.
И докато я има, ще има и него.
Текст – Издателство „Божич“
За автора
